Аз съм като малко птиче, което - свикнало да прехвърча от дърво на дърво или най-много до балкона на някой трети етаж – веднъж се осмели да литне до покрива на един многоетажен блок, дори не беше някакъв небостъргач...

И тогава един орел подхвана нашето птиче (взе го по погрешка, помисли го за свое чедо) и така, намерило се между силните орлови нокти, то започа да се издига, да се издига много високо - над планините и заснежените им върхове, над белите, синкави и розови облачета, дори още по-нависоко – докато видя пред себе си слънцето... И тогава орелът пусна птичето и му каза: Хайде, полети!

- Господи, нека не започна пак да хвърча, втренчен в земята! Нека винаги ме огряват лъчите на божественото Слънце – Христос в Евхаристията! Нека се рея в тях, докато не намеря покой в Твоето сърце, Господи!