Втората неделя след Великден ми напомня една стара благочестива традиция от моя край. На този ден, в който литургията приканва да търсим духовната храна – „Ламтете за неподправеното словесно мляко”¹, имаше обичай Светото причастие да се носи на болните – не само на тежкоболните – та те да могат да изпълнят предписанието за Великден.

В някои големи градове енориите организираха евхаристични процесии. Спомням си, че в годините, когато бях студент, беше обичайно на един площад в центъра на Сарагоса да се разминат три шествия, в които вървяха само мъже – хиляди мъже, носещи големи запалени свещи. Силни и здрави мъже, които придружаваха Исус в Светото причастие с вяра, по-голяма от свещите, които тежаха килограми.

Когато тази нощ се будих няколко пъти, си повтарях като молитва „като новородени младенци”²… Мислех си, че тази покана на Църквата е добре дошла за всички нас, които осъзнаваме, че сме Божи чеда. Защото ни подобава да бъдем много корави, много издържливи и добре закалени, та да можем да влияем на средата, в която се намираме. От друга страна обаче, колко е хубаво да смятаме себе си за младенци по отношение на Бог!

Ние сме Божи деца

„Quasi modo geniti infantes, rationabile, sine dolo lac concupiscite“, „Като новородени младенци, ламтете за неподправеното словесно мляко”³. Чудни са тези думи на свети Петър и много добре разбирам защо след тях литургията е добавила: „Радостно пейте на Бога, нашата твърдиня; възклицавайте към Бога Иаковов”⁴, Който е също Господ и наш Отец. Затова предпочитам днес вие и аз да размишляваме, не толкова върху светото тайнство на олтара, което изтръгва от нашето сърце най-възвишените възхвали към Исус, но върху убедеността в нашето Божествено осиновление и какво следва от нея за всички, които искат да живеят християнската си вяра с благородна упоритост.