Списък на параграфи

Да освещаваме труда, да се освещаваме в труда, да освещаваме чрез труда

Описвайки духа на организацията, на която съм посветил живота си – Опус Деи, винаги казвам, че той се основава на всекидневния труд, на професионалната дейност, които се практикуват сред света. Божието призвание ни поверява една мисия, приканва ни да участваме в неповторимата задача на Църквата – да свидетелстваме за Христос между нашите подобни - хората, и да направляваме всички дела към Бог.

Призванието запалва една светлина, която ни помага да разберем смисъла на нашето съществуване. Призванието ни помага да съзрем в сиянието на вярата значимостта на нашето земно съществуване. Нашият живот – сегашният, миналият и бъдещият – придобива ново измерение, една дълбочина, която преди не сме и подозирали. Всички преживелици, всички събития се подреждат на местата си - разбираме къде иска да ни отведе Господ и се чувстваме сякаш изцяло увлечени от мисията, която ни е поверена.

Бог ни извежда от мрака на нашето невежество, спира нашия несигурен ход сред кривулиците на историята и силно ни вика, както стори с Петър и Андрей: „Вървете след Мене, и Аз ще ви направя ловци на човеци”¹², независимо от мястото ни в обществото.

Живеещият във вярата може да се сблъска с трудности и битки, с болка и огорчения, но никога няма да се обезсърчи или обезпокои, тъй като знае, че животът му принася полза, знае защо е дошъл на този свят. „Аз съм светлината на света – казва Христос -; който Ме последва, той не ще ходи в мрака, а ще има светлината на живота”¹³.

За да заслужим тази Божия светлина, нужно е да обичаме, да имаме смирението да признаем необходимостта да бъдем спасени и да кажем заедно с Петър: „Господи, при кого да отидем? Ти имаш думи за вечен живот, и ние повярвахме и познахме, че Ти си Христос, Синът на Бога Живия”¹⁴. Ако действаме точно по този начин, ако оставим в сърцето ни да влезе Божият зов, ще можем без смущение да повторим, че не ходим в мрака, защото над нашата окаяност и нашите лични недостатъци сияе светлината на Бог – както слънчевите лъчи пробиват тъмните облаци.

Вярата и християнското призвание предопределят цялото ни съществуване, а не само част от него. Нашите връзки с Бог неминуемо са връзки на отдаване, които ни обхващат цялостно. Вярващият човек трябва да възприема живота във всичките му проявления с един нов поглед – с погледа, който ни дава Бог.

Вие, които днес чествате с мен празника на свети Йосиф, сте хора семейни и несемейни, с разни професии, от различни нации и раси, хора разноезични. Учили сте в залите на учебни заведения или сте били в заводи и учреждения; дълги години сте вършели работата си, създавали сте професионални и лични контакти с вашите колеги, участвали сте в решаването на колективните проблеми на вашите организации и на вашето общество.

Добре, напомням ви още веднъж, че всичко това не е нещо чуждо на Божите планове. Вашето човешко призвание е част - и то съществена част, от вашето Божие призвание. Това е причината, заради която трябва да се освещавате - същевременно допринасяйки и за освещаването на другите край вас – тъкмо чрез освещаването на вашата работа и на вашата среда. Освещавайте работата или службата, която запълва целия ви ден, която придава специфичен облик на вашата личност, която е вашето място в света; и домашното огнище – вашето семейство; и родината, където сте се родили и която обичате.

Професионалната работа е също и апостолско служение, възможност да се посветиш на другите хора, за да им откриеш Христос и да ги отведеш при Бог Отец. А това е следствие от любовта, която Свети Дух излива в душите ни. Сред указанията, които свети Павел дава на ефесяните за това, как трябва да се прояви промяната, настъпила у тях вследствие на обръщането им, на откликването им на християнството, четем и следното: „който е крал, да не краде вече, а по-добре е да се труди, като върши с ръцете си полезното, та да има що да отделя ономува, който се нуждае”¹⁷. Хората се нуждаят от хляба на земята – за да поддържа живота им, но също така и от небесния хляб – за да осветли и стопли сърцата им. Във вашата работа и във всичко, свързано с нея, в разговорите ви, в поведението ви вие можете и сте длъжни да съблюдавате тази апостолска заповед.

Ако работим с този дух, нашият живот сякаш ще предвкуси – посред ограниченията, присъщи на земното ни битие - небесната слава, общението с Бог и със светците, установяващо царството на любовта, съпричастността, верността, приятелството и радостта. Във вашето обикновено всекидневно професионално занимание вие ще откриете нужните устои – осезаеми, здрави и ценни, за да реализирате целия си християнски живот, за да оползотворите благодатите, които ни идват от Христос.

Във вашата професионална работа, извършвана с поглед, насочен към Бог, ще взимат участие вярата, надеждата и любовта. Връзките, проблемите, перипетиите, всичко, свързано с вашата работа, ще подхранва молитвата ви. Усилията да успеете в обичайните си занимания ще бъдат повод да осъзнаете вашия кръст – нещо основно за християнина. Усещането за вашата слабост, провалите, които винаги съпътстват човешките усилия, ще ви придадат повече реализъм, повече смирение, ще започнете по-добре да разбирате другите. А успехите и радостите ще ви подканят да въздадете благодарност и да проумеете, че не живеете само за себе си, а за да служите на другите и на Бог.

Христос – на върха на всички човешки дейности

Това е напълно осъществимо, не е невъзможна мечта. Само ако ние, хората, се решихме да приютим в сърцата си Божията любов!... Христос, нашият Господ, бе разпънат и от висотата на кръста изкупи света, възстановявайки мира между Бог и хората. Исус Христос казва на всички: „И кога Аз бъда издигнат от земята, всички ще привлека към Себе Си“³⁷; ако вие Ме поставяте на върха на всички свои земни дейности, изпълнявайки винаги своите задължения и бидейки Мои свидетели както в това, което изглежда важно, така и в онова, което изглежда маловажно, „всички ще привлека към Себе Си“. И царството Ми сред вас ще стане действителност!

Христос, нашият Господ, продължава упорито сеитбата за спасение на хората и на цялото творение, изобщо на нашия свят, който е добър, понеже е създаден добър от ръцете на Бог. Оскърблението, нанесено от Адам, грехът на човешката горделивост, ето кое разруши божествената хармония на сътвореното.

Но Бог Отец, когато се изпълниха времената, изпрати Своя Единороден Син - Който под действието на Свети Дух се въплъти у Мария, винаги Дева - за да възстанови мира и изкупвайки греха на човека, „да получим осиновението“³⁸ – да станем Божи деца, способни да бъдем приятели на Бог. Та по този начин на новия човек, на този нов род Божи деца³⁹ да бъде вменено да освободи цялата вселена от безпорядъка, да съедини всички неща в Христос⁴⁰, Който ги е примирил с Бог⁴¹.

Към това сме призвани ние, християните, това е нашата апостолска задача и такъв стремеж трябва да бушува в душата ни - да направим царството Христово реалност, да няма повече омраза и жестокости, да излеем върху земята силния и омиротворяващ балсам на любовта. Нека помолим днес нашия Цар да ни стори смирени и пламенни участници в Божия план да се обедини това, което беше счупено, да се спаси загубеното, да се възобнови ред там, където човекът го наруши, да се упъти по правия път обърканият, да се възстанови сговорът в цялото творение.

Да прегърнеш християнската вяра, значи да се нагърбиш да продължиш мисията на Исус сред хората. Ние трябва да бъдем – всеки от нас – един друг Христос, самият Христос. Само така ще можем да се заемем с това велико, необятно и нескончаемо начинание – да освещаваме отвътре всички преходни структури, като им привнасяме закваската на изкуплението.

Никога не говоря за политика. Не смятам, че мисията на християните на земята е да създадат религиозно политическо движение – това би било лудост, дори то да има доброто намерение да вдъхне Христов дух на всички човешки дейности. Това, което трябва да направим, е да сложим в сърцето на Бог сърцето на всеки човек, какъвто и да е той. Да се стараем да говорим на всеки християнин, та там, където се намира – в условия, които не зависят само от положението му в Църквата или в обществото, а и от променящите се исторически обстоятелства – да може с примера и със словата си да дава свидетелство за вярата, която изповядва.

Християнинът е пълноправен член на човешкия род. Ако приеме в сърцето си да заживее Христос, да царува Христос, във всички свои човешки занимания той ще открива ясно изразена спасителната плодотворност на Господ. Без значение е дали това занимание е престижно или неподходящо – както се казва. Защото това, което е престижно за хората, може да е скромно в очите на Бога и това, което наричаме неподходящо или срамно, може да се окаже връх за християнина, връх в светостта и в служението.